Първият път, когато стъпих в Лондон през 2003 година, още не знаех какво точно да очаквам. Бях минал през Австрия и Германия, но Лондон си беше съвсем друга вселена. Още от първите дни се озовах в квартала Лейтънстоун, в един апартамент ( двустаен), който бързо ми показа, че не всичко е така, както съм си представял.
В този апартамент срещнах „Бата Неш“ – един българин от Казанлък, който беше превърнал пристигането на нови емигранти в своеобразен бизнес. Даваше жилището което изплащаше към банка под наем. Девет души, включително и аз, деляхме това пространство, като някои спяха дори на дивани. Бат Неш и жена му си бяха взели най-удобната част и наблюдаваха как останалите се опитват да се устроят в новия град.
В тези три седмици, които прекарах там, научих много за това как някои сънародници виждат „помощта“ към новодошлите. Една вечер чух как Бата Неш казваше на жена си, че няма да помага на никого нарочно – „нека да минат по трудния път, както и аз съм минал“. Тогава осъзнах, че байганьовският манталитет не е просто шега, а понякога сурова реалност.
С времето тази история се превърна в един от онези разкази, които споделям, когато някой ме пита какво е да започнеш от нулата в Лондон. Да, срещнах и прекрасни хора, и истински приятели, но първият сблъсък с „Бай Ганьо в Лейтънстоун“ остана като урок: не всеки от твоята страна е тук, за да ти подаде ръка.
Днес, когато разказвам тази история на други българи, които тепърва пристигат, им казвам: в Лондон ще срещнеш всякакви хора. Някои ще ти помогнат безвъзмездно, а други ще гледат да извлекат полза от твоята неопитност. И точно това е част от урока на емиграцията: да се научиш да различаваш едните от другите и да останеш верен на собствените си принципи.
Leave a Comment